За английския, ученето и още нещо…

Никога не съм се съмнявала в ползата от знанието на чужди езици, но не съм предполагала, че е толкова директна и ефективна.

През неопределените 90 години, когато май на никой не му беше ясно какво го чака утре, аз правех лекинко изключение, тъй като двете пампайчета не позволяваха особено да си разнообразиш ежедневието. Както и на всяка майка с деца на 3 и 5 години, компанията ми се състоеше основно от комшийки на същото дередже, съученички от квартала или тем подобни индивиди, които познаваш едва ли не от дълбокото си детство. От време на време биехме лаф с комшийката от съседния вход, която по съвместителство бе съученичка на сестра ми. Лидка наскоро се бе върнала от Мароко, където майка й изкара няколко години като учителка. За да не хайманосва и забива местни гаджета (Лидка е много красив екземпляр, достоен за първа корица на модно списание с интелектуален багаж на двама научни сътрудници и един кандидат на науките), майка й набързо я записа в колеж за учители по английски по линия на ЮНЕСКО. Колежът подготвял преподаватели по английски език, които после работели по програми на ЮНЕСКО, основно в страни от „третия свят”. Кудошът бил в това, че обучението се водело на френски. Познанията на Лидка във френския се свеждали до контакти с домашната помощничка и продавачката в близката бакалия. Горкото момиче ежедневно трябвало да назубри между 100 и 200 думи както на френски, така и на английски. Така или иначе, завършила колежа и като се върнаха в България, можеше спокойно да преподава английски, което и правеше. Даваше частни уроци и малко по малко печелеше славата на учител, който прави чудеса с учениците си. И тъй като моето си е едно малко чудо, с удоволствие ще го споделя.

От лаф на лаф на пейката пред блока, реших, че нищо лошо няма в това да понауча английски. Цената за урок изобщо не беше голяма, Лидка беше в съседния вход, така че го подкарахме английския. Не съм особено запозната какви са разните му там методики, но знам каква беше нейната – думи, думи, думи до побъркване. От време на време малко граматика и пак много, много думи. Като всичките тези кошмарно много думи, около стотина на ден, се повтаряха докато не догодиш произношението. Така де, кел файда като знаеш нещо, а не можеш да го изговориш. Така или иначе няма да те разберат. Цифром и словом месец и половина всеки ден учих английски. Имах солиден речников запас, но до по-сериозната граматика още не бяхме стигнали. И тогава се отвори възможност за два-три месеца работа във Влас. При дивата безработица на ония години, не че сега е по-добре, това си беше супер предложение. Без много размисли поверих децата на бабите и отпрашихме с „господина”, по съвместителство баща на децата ми, към южното ни Черноморие.

Работата във Влас беше от банална по-банална – сервитьор в едно ресторантче. Слава Богу, ИМТ-то освен всичко останало, даваше и такава квалификация. То звучи смешно, да учиш почти три години, за да станеш сервитьор, но такава си е истината. В ресторантчето работеха още майка и дъщеря, някъде от Странджа – прекрасни жени и страхотни колежки. Посетителите бяха основно чужденци – англичани и немци. Кудоши с езика ставаха ежедневно. Най-големият майтап бе, че моят английски от месец и половина учене, бе най-доброто там. Какво да се прави, реалността в нашия туризъм и днес не е по-различна.

Имаше двама англичани, които редовно наминаваха. Рядко се хранеха, повече пийваха по нещо. Бъбрехме си, доколкото моят аглийски позволяваше. Жалваха се, че администраторките в хотела не говорят английски, че скучаят, че няма развлечения, нещо интересно, стилно, българско, а не втръсналите им вече ресторантски атракции. Споделих с Анито, колежката сервитьорка и докато бистрехме скуката на двамата ингилизи, се роди идеята да ги закараме в странджанското село, където живееше баба й. Речено – сторено. „Господинът” нямаше нищо напреки да ни закара. Когато предложихме идеята на англичаните, направо грейнаха – много им хареса. На другия ден си уредихме нещата със собственика за ден отсъствие и потеглихме. Всъщност аз съм професионален екскурзовод, но никога през живота си не съм си имала работа с други туристи освен руснаци. Познанията ми по история, география, забележителности, митове, легенди и т.н. са повече от енциклопедични. С риск да прозвучи нафукано, смятам, че съм висококвалифициран професионалист в тази област. Всъщност такава е оценката и на туристи, и на туроператорите, за които съм работила. Но… едно е да имаш насреща руснаци, а съвсем друго – англичани. Кел файда, че знам толкова нещо, след като не мога да го кажа? Е, криво-ляво двамата ни туристи получиха някаква информация. Всъщност беше много комично. Само като се сетя колко време отне обяснението на „магаре” и „облак”, и какви пантомими разигравахме с Ани, докато обясним, че магаретата са неотемна част от българския пейзаж, ме напушва на див смях. Е, сега вече няма нужда да рева „И-а, И-а”, защото както българското магаре, така и английското donkey си е все същия дългоух инат. Както и не се налага да рисувам с пръст по стъклого безформени понички, а просто казвам cloud. Но тогава беше друго.

Когато пристигнахме в селото, бабата на Ани беше подготвила не само софрата, но и разни изненади, които бяха сюрприз включително и за нас. Наистина, понякога обикновените хорица имат много по-стойностни идеи от цяла купчина офисни тунеядци. За отскок и подобряване на настроенито домашната гроздова с пищна зеленчукова салата биде оценена от всинца ни. Тъй като англичаните не одобриха идеята да се натъпчат с разкошната мусака веднага, бабчето рече да им покажем стопанството си. Какъв кеф им беше да берат току узрелите ягоди, късните череши и ранните домати – трудно ми е да го опиша. Добре, че целият инвентар и плодово-зеленчуков арсенал беше в наличност, та не аз им обяснявах кое какво е, а те ми казваха кое как се казва на английски. При възможността да се снимат яхнали магарето, тия двамата направо пощуряха, радваха се като деца. Бабата като видя техния ентусиазъм и големият им мерак да яхнат ушатия добитък, преподнесе гвоздея на програмата. Изчезна за минута и се върна с две български мъжки носии. Като ги протегна на двамата албионци, те направо се оцъклиха. Е, не беше много трудно да ги убедим да облекат носиите. Ама картинка бяха! Големи дърти пръчове се радваха като хлапета в детската градина. Бабата имаше и женски носии, та ни екипира и нас двете с Ани. Не можело така само ингилизите да се кипрят, трябвало и ние да сме в тон. След фотосесията, продължила почти час, англичаните най-сетне огладняха за мусаката. Мусаката вървеше с тежко червено вино и купчина домашни мезелъци все от животински произход. Не е за питане как сме обяснявали кое какво е и от какво е направено. Не искам дори да си спомням колко нерви и усилия ми коства това. Накрая, стабилно подпилите туристи ги напъхахме в колата и потеглихме обратно. По пътя пяхме песни – ние с Ани български, те двамата – английски. Ентусиазирано си обяснявахме нещо, като на дума ни отиваше от десет минути до половин час пояснение и ръкомахане. Преди да стоварим англичаните на „Слънчев бряг”, двамата теглиха една реч, от която разбрахме само, че това ни пътуване до странджанското село е било най-хубавото нещо, което им се случило в България. Ние с Ани направо се разплухме от гордост. Такава оценка на усилията ни… то всъщност какви усилия? Ние се кефехме не по-малко. Ако не беше пустото незнание на английски, щяхме да сме много по-доволни. Но финалният момент ни втрещи и двете. Двамата извадиха някакви хартийки и ми ги подадоха с благодарности разни. Хартийките възлизаха на 100 паунда!!! Това за половин ден!!!

За съжаление, след няколко дена се наложи да напусна Влас и не можахме повече да закараме гости на бабата на Ани. Но за цял живот ще ми остане спомена за това как с няма и два месеца учене на английски, спечелих за половин ден толкова, колкото беше една месечна заплата по онова време. Сега, след време, си давам сметка, че ако не беше Лидка и нейните супер-интересни уроци, нейното умение да те зариби, да те накара да се отпуснеш, да не се притесняваш, че ще сгрешиш, свежарската атмосфера на уроците й, може би никога нямаше да се осмеля да говоря език, който знам едва-едва.

Тази случка за мен беше показателна за две неща. Едното е – колкото и да са минимални познанията ти в един език, познанията на събеседника ти в твоя са нулеви. Ако не се престрашиш да проговориш, знаейки, че обезателно ще сгрешиш, никаква работа няма да свършите. Второто е – ако искаш да постигнеш нещо, не спирай да учиш, особено когато става въпрос за най-употребявания език в света. С каквото и да се занимаваш, бъди сигурен, че един ден английският ще ти потрябва.

Сега, когато вляза във виртуалната класна стая на „Кабината”, имам чувството, че отсреща е моята готина Лидка, която търпеливо ми обяснява невъобразимите идиоми и фразеологизми на английския. Сякаш чувам нейния глас, повтарящ едно нещо в разни вариации, докато не го загрея най-сетне. Струва ми се, че виждам дяволитата й самодоволна усмивчица, когато с видима гордост най-сетне докарам нужното произношение. Така де, само който не го е преживявал, той не знае какво удоволствие е да видиш О.К. отдолу под теста си.

Има много начини да научиш чужд език. Но мисля, че най-приятният е, когато насреща си имаш приятели.

РЕГИСТРАЦИЯ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *